2Сторете място [в сърцата си] за нас; никого не сме онеправдали, никого не сме развратили, никого не сме изкористили. 3Не казвам това за да [ви] осъдя; защото по-напред казах, че сте в сърцата ни, така щото да бъдем заедно и като умрем и като живеем. 4Голяма е моята увереност към вас, много се хваля с вас, напълно се утешавам; [даже] във всяка наша скръб радостта ми е преизобилна.

5Защото откак дойдохме в Македония, плътта ни нямаше никакво спокойствие, но отвсякъде [бяхме] в утеснение: отвън борби, отвътре страхове. 6Но Бог, Който утешава смирените, утеши ни с дохождането на Тита; 7и не просто с дохождането му, но и поради утехата, с която вие го бяхте утешили, като ни извести копнежа ви, плача ви, ревността ви за мене; така щото още повече се зарадвах. 8Защото, при все че ви наскърбих с посланието си, не се разкайвам; ако и да бях се поразкаял, когато видях, че онова писмо ви наскърби, макар за малко време. 9Сега се радвам не за наскърбяването ви, но защото наскърбяването ви доведе до покаяние; понеже скърбяхте по Бога, та да се не повредите от нас в нищо. 10Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние, което не причинява разкаяние; но светската скръб докарва смърт. 11Защото, ето, това гдето се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, какво себеочистване, какво негодувание, какъв страх, какво ожидане, каква ревност, какво мъздовъздаване! Във всичко вие показахте, че сте чисти в това нещо. 12И тъй, ако и да ви писах това, не [го писах] заради обидника, нито заради обидения, но за да ви се яви пред Бога до колко имате усърдие спрямо нас. 13Затова се утешихме; и в тая наша утеха още повече се зарадвахме поради радостта на Тита, за гдето вие всички сте успокоили духа му. 14Защото, ако му съм се похвалил малко с вас, не се засрамих; но както всичко, що ви говорихме, беше истинно, така и похвалата ни [с вас] пред Тита излезе истинска. 15И той още повече милее за вас, като си спомня послушността на всички ви, как сте го приели със страх и трепет. 16Радвам се, че във всичко съм насърчен за вас.